Разпилените коси, залепени за прозореца
и последния лунен лъч, дърпащ завивките.
Столът пред масата, толкова празен,
както винаги до сега.
Водата, която се блъска по стените на мълчанието ми
преди да заспя.
Докато се усетя
мокра е косата ми
още щом вдишам светлината на нощта.
Не очаквам утрото.
Косите все повече лепнат.
Макар слънцето да ми е приятел,
не искам водата да се изпари.
Коледните украси
припомнят колко съм далече от дома.
А нежното докосване по китката на ръката ти
оставя малки капчици пот на челото ти.
Разпилените коси танцуват с лунните лъчи,
ти излъчваш своята тъмна светлина.
Нека не угасват нощните лампи,
които се отразяват в локвите.
Заради писмото с признанията.
Когато се събуждам сутрин
и виждам разхвърляна стаята
си мисля какво ли ще е, когато
пороят, за който не споменаха в прогнозата
мине оттук.
Защото светлините не се отразяват в локвите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар