- Казваш “стресово състояние”… Напоследък ми втръсна да слушам тая дума. Лекари, психолози, драскачи, всичко живо се е хванало за стреса: стресът -това, стресът - онова… А в основата на всичко е страхът. Само че страх звучи съвсем елементарно, докато стрес… Мрачната роля на ужасите - настоящи и бъдещи, не се изчерпва с изтрепването на толкова хора. Тя е и впсихологическия атентат срещу останалите - сковаващия страх, страха от войната.
***
Не мислиш ли, че е прекалено да се ровим в мръсотията, полемизираме с нея, критикуваме, затъваме в подробности. Когато почнеш прекалено да се занимаваш с мръсника, ти влизаш в неговата орбита, той те обсебва, настанява се в мислите и преживяванитята ти,значи постига своето. Да не му доставяме радост, като му обръщаме прекалено внимание. Да покажем, че той не е властен да ръководи намеренията и действията ни. Това ще го вбесява. А вбесяването е форма на разпадане, на самоунищожение.
***
На хората трябва да се даде една мисъл, разбираш ли? Една мисъл силна, проста и убедителна. Една спасителна мисъл, която да обсеби съзнанието им. А щом обсеби съзнанието им, те непрестанно ще я повтарят и непрестанно ще насищат с нея пространството. Една идея-светкавица, излъчвана едновременно от милиони хора, един ураган, който да очисти пространството и да помете силите на мрака. Но въпросът е голямото съдържание да бъде сведено до нещо крайно лаконично и пределно могъщо, кратко и силно като светкавицата, една идея-мълния, разбираш ли?
***
Щом сте приятели, как не сте усетили, че той си е в едни свят сам за себе си, който няма нужда от вас, който може да живее до вас, но не и с вас, и който от дъжд на вятър ще се сети за вас едва когато го затресе треската за приказване, а след това като се наприказва, отново ще ви забрави не защото е безчувствен, а защото си има свой свят и вашият свят не е неговият, и изобщо за какво ми е да живея с такъв човек, с когото няма начин да живееш, а можеш само да делиш покрива, и то в случай, че внезапно не го прихванат и не смени местожителството си, както веднъж го направи.
***
“Боя се, че ми липсва талант”. “Това е добре. Талантът, братче, е главоболна работа. Талантът дразни и оскърбява посредствеността, около него се вият отровните изпарения на завистта, кръжат лешоядите на озлобението, неуютно е. Талантът не е лавров венец, както си мислят говедата, а изкупителен кръст. Но всички мечтаят за него, а не за дребната роля на дребните хорица. И там е грешката. Желание за нещо, което не ти е дадено.
И когато късно вечерта се въртя в леглото в очакване пред мен да се разкрие гората, и когато, за да я видя по-бързо, се старая да се измъкна от лабиринта на паразитните мисли, това неволно перване още ми пари и аз си казвам, че може би тук е цялата моя прословута и глупава драма, драмата на малкия, дето се е надявал да стане голям. И не защото е бил убеден в таланта си, а защото е вярвал в късмета си. Знаел си, че не те бива за голямото, но си отглеждал една тайна надежда, че все пак ще го постигнеш, че щом всичко друго тъй лесно ти се е отдавало, защо да не ти се отдаде и голямото. Законът на вероятностите, действащ изцяло в твоя полза. Голямата печалба за малкия Тони.
***
Щом им завиждаш, мисля си, значи при тях всичко е наред. Ако не беше наред, нямаше да завиждаш. И защо всъщност завиждам? Може би бедата започва от едно калпаво убеждение. Убеждение, за което дори не си даваш сметка, но което мъкнеш нейде дълбоко у себе си, още откакто се помниш. Убеждението, че другите са ти длъжни нещо - макар да повтаряш на глас, че не са ти длъжни.Длъжни са да ти предоставят мястото, което сам смяташ, че ти се полага. Длъжни са да те оценят точно тъй, както сам се оценяваш. Длъжни са да отговорят приблизително на идеала ти, защото иначе може да загубиш вяра в идеала си. Те обаче съвсем не те оценяват, както очакваш, в случай, че изобщо те забелязват. Нито се сместват, за да ти отворят място. Нито се равняват на идеала ти. И ето, че ти им теглиш присъдата, като се ръководиш от идеала си, а след това пращаш по дяволите и идеала, понеже той е бил опроверган от живота. Изобщо слагаш кръст на всичко, разчистваш си генерално сметките и изведнъж ти става леко, като след всяко разчистване на сметки. Но това е само в началото, додето не си разбрал, че си сложил кръст на себе си. Колкото да се ровиш в паметта си, не можеш да изровиш повече от две-три добри дела. Но има и по-неприятно - че си ги извършил несъзнателно. Не си имал време да помислиш, че може и да не ги извършиш, затова си ги извършил.
***
Ще изчезне безследно и все пак ще го има, защото е оставил нещо у мене. Не казвам, че ми е повлиял. За жалост едва ли ми е повлиял. Моята драма, ако има такава, съвсем не е драмата на тоя човек с безизразно лице и унесен поглед, примирен с бремето си на радиоприемник за мислите и вълненията на целия свят. Но нещо от него ми е останало като спомен, като сянка на недоумение или даже като нотка на завист. Защото, обърна ли се назад, виждам, че между всичките ми познати този сиромах е единственият, когото бих могъл да нарека щастлив, поне в смисъл, че не е нещастен. А щом не си нещастен, какъв си?
***
Не знам, казах ли, но тази жена има наистина ослепителна усмивка. Може би с нея ми е взела акъла. Защото почне ли да се смее… Именно - почне ли да се смее… И тъй, почне ли да се смее, спукана ти е работата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар