Предколедно

Една дузина хора, пресичащи пътя.
Една пеперуда.
На поляната сред природата.
Един куп недоволни.
Нескончаемо.
Една торба с тревоги,
готова да я хвърля през прозореца и
само пукотът й да отекне за секунда-две.
Една поляна с вълци,
едно падение,
един вой,
мъртви тела,
война,
кръв
и маски.
Една заблуда.
едно внимание,
което търся.
Като душа.
Като всяка душа.
Избрала грешния подход.
Игра на думи
с грешки и без правила.
С правила и без грешки.
Без нито едното от двете
или и с двете.
Една мисъл,
стичаща се,
последните сълзи от очите ми.
За тази вечер.
ДА!
И утре пак.
Тялото е константа.
То е направено
от кръв,
сълзи,
умора
и сън.
Кръвта, за да се движим
и съответно умора,
за да се научим,
че не е възможно
постоянно да сме в движение.
Сълзи,
за да ги изплачем
и сън,
за да сътворим нови.
В съня си,
в този емоционално претоварен багаж
от изминалия ден.
Изхърлям се сама от собствения си сън,
за да се завърна отново
в чуждия.
В нищетата.
За да си отида у дома.