Наивната тя!

Аз съм едно дете на 20, с водни боички, четка и перце. Рисувам с пръстите си измислени пейзажи с чудновати хора и пиша за тях, защото не мога да ги покажа на никой. Аз съм наивно дете на 20, което вярва на думите на по-големите за щастието и късмета, които те спохождат или вървят ръка за ръка с теб. Когато те ми кажат клечка, разбирам клечка, кажат ли ми, че ще зинат с грозната си паст и ще ме изядат, аз сама се слагам в чинията... Защото дори пеперудите да липсват в този сив ден, поляната все пак не спира да зеленее всяка пролет. Дали светлината някога ще изчезне от слънцето и ще има ли смисъл то да топли, след като не го виждаме? Мокрото усещане от водните боички по пръстите ми е все още живо и младо и не искам да завехне. Макар магазините да предлагат все повече компютри аз си искам детските книжки, стиснала здраво вдъхновението, излизащо от всеки косъм на четката. Стотици хора бръщолевят срещу ми празни приказки. Аз не искам сериозното лице на поета, набраздено от есенната пожълтяла трева, в която той се е излегнал и не ще да става. Искам да прегръщам живота с тези две ръце и да целуна всяка важна страница. То никога няма да се изчерпи, докато не спра да чета изреченията на по-големите. Защото те пресъздавам, който и да си ти, човече малко, затворено между крилете на пеперудата, когато в полета си тя ги долепя и се превръща в очертание.