Колкото пъти се опитвам да уловя премигването на клепачите си, отразени в огледалото, толкова пъти се изплъзват бели листи изпод ръцете ми, надраскани, падат в краката ми. Колкото пъти събирам боклука в стаята си, толкова по-дълбоко ми се налага да проникна в прочувственото ти стенание под светлината на уличните лампи. Колкото пъти превъртам песните на увехналите цветя, от които е останал само хербарий, толкова пъти мелодията създава нови кръвоносни съдове, чиято задача е да ароматизират вмирисаното сърце.
***
Аз знам къде живееш, но само когато идвам с теб дотам.Аз не знаех, че има закон за изгубени вещи и тела и че той гласи - колкото и да се взираш за факти и да си убеден, че си на правилното място и търсиш правилната вещ/човек, няма да са там, където най-малко ги търсиш, а ще те пробождат като тъп нож в ръката, но на теб ще ти е безразлично, защото си се задълбочил не в намирането, а в търсенето.
Аз знам къде живееш само когато ми се наложи да идвам, докато дояждаш пуканките пред новия си монитор.
Знам къде живееш, когато искам да ми кажеш здравей през отворения прозорец на кухнята си.
Знам къде е домът ти, докато стискам топлата ти ръка в асансьора.
Познавам гледката от терасата ти - простиращи се на мястото на хоризонта панелни блокове.
Но не съм убедена, че знам, когато идвам сама дотам, а улиците са така еднакви, щом не вървиш до мен. Хората просто липсват или си остават константа за мен.
Аз не мога да открия дома ти, когато дори не мога да позная себе си в лутаницата от въпроси, съмнения и страхът, че никога вече няма да ми отвориш вратата.
Не знам къде си, докато уличната лампа хвърля събраните през деня слънчеви отблясъци, толкова жълти, колкото можеше да бъде лудостта ми тогава.
Аз мога да открия дома ти, но не и когато най-много ми липсваш.
Няма коментари:
Публикуване на коментар