Храносмилателно

Глътнах си хапката, доста трудно я сдъвках. Докато се придвижваше по хранопровода ми, маслото от филията й проправи път. Разтече се и обля в топлина гладния ми стомах. Жадувам да те дъвча всяка сутрин, когато нервно проскърцва леглото от опитите ми да стана. Пробуждането никога не е било толкова трудно, колкото в зимните дни, когато под завивките е най-топло. Храната не ми е сладка, когато няма с кой да я споделя. Спирам да ям и таванът се стича върху главата ми. Усещам натиска върху челото си, идва някъде отвътре, боли ме от време на време. Но не му вярвам и не се поддавам на съмнения. Затворих всички прозорци и запуших с вестници пролуките, за да не влезе нищо отвън, нищичко. И те замръзнаха в едно естествено зимно състояние, каквото е отчаянието. Жената се стопи като ледът по стъклените врати на магазина. Аз я погълнах с цялата й влага, защото започваше да хваща мухъл. Надявах се моите сокове да й помогнат да върне предишното си ПРЕКРАСНО излъчване. Но не би. То беше стопено и се оформяше едва едва, съвсем леко се доближаваше до двайсетгодишната си прелест, докато й говорех нежно в ухото. Защото не беше нужно да й викат и да й се натрапват, да съобщават за присъствието си отдалеч. На нея й стигаше някой, който да се доближи безшумно, с нотка на изненада и все пак не прекалено стряскащо. Предполагах, че тя дълго ще да го е чакала и броила на пръсти стъпките, които той ще извърви до нея и ги е свела до максимум, защото минимумите вече не я задоволяваха. Знаех вече (след дълги фройдистки вечери) колко е оглушала за викове и обезформена от мачкане и дъвчене. Виждах в очите й отраженията на кофите, в които я бяха изхвърляли, а в малките си бели ръце здраво стискаше остатъците от храна, които се е надявала да намери. Да, тя беше свила ръце в юмруци и всеки път, когато заговорех за този ужасен процес на храносмилане (и я прегръщах, за да я изтръгна от затъването в спомени и да я уверя, че съм тук и ще остана), тя притискаше двете си малки юмручета вляво и кълнеше. Не ми даваше да разтворя свитите й пръсти и побелелите от гняв кокалчета. После отпускаше длани зад гърба ми, заключваше ги като белезници и не искаше да ме пусне, имаше ме за спасител, говореше често за прегръдката ми. Обичах да се отпуска така в мен, докато разхлаби детските си пръсти и не заспи, а аз си тананиках любимата песен и нотите я отвеждаха далеч от мен и толкова близо до тялото ми. Така и умря, в ръцете ми. Мислех си, че е заспала дълбоко. Този сън се връща, връща се и погледът ми в тавана. Както е в прегръдките ми, тази унищожена двайсетгодишна прелест се стапя като мъгла към 10 сутринта. Изчезва. Не сърцето й е спряло, нито пък си е тръгнала от мислите ми. Не е умряла физически, нито душевно. Живината в нея си отиде. Дори не я виждам вече да стиска ядно юмруци. И ръцете й не се вкопчват в мен така здраво. Отпусната е. Като парцалените кукли, за които пеят в песните. Вече не е моята хапка. Няма да бъде и ничия друга, защото това, което успях да възродя от нея, го сдъвках. Не оставих за никого другиго. Сега тя отмъщава на мен. А аз се ядосвам на петната в паметта си. Дали някой ще ме отнеме от нея?