За бонбоните и времето

Тя е обикновена, казаха си всички. Всеки я носи в себе си. Дочуват се роптания от всички страни, че от нея няма нужда, че ги има хиляди такива, които толкова си приличат и дори една да не ти стигне, за да я замести, винаги можеш да си грабнеш колкото ти душа иска и да се заблудиш. Това е също като захарните подсладители - не е захар, но какъв е проблема, когато създава същото усещане. Тя им се чуди на ума. Не я боли, че я отхвърлят. Дори й е леко. Няма да се занимава. Нито ще оспорва. Дошло й е времето да ги наблюдава. Че какво пък - и без нея се справят що годе добре. Вярно, че се случват недоразумения, но те са поправими. В днешно време едва ли има нещо, което е незаменимо, непоправимо или въобще нещо, което да не може да бъде върнато в предишния му вид или поне приблизително. “Бонбони, бонбони” - се развика едно малко дете насред площада и привлече погледите около себе си. Тя се вгледа в него и си каза, че е чудесно това малко създание да събира погледите с една толкова обикновена и незначителна думичка, която доставяше временна наслада. “Ауч” - ощипа се тя по бузата. Едно насекомо я беше ужилило по малкия пръст. Във въздуха се разнесе миризма на изгорял захарен памук. Дочуваха се и думи, недостойни да бъдат чути от малкото дете, крещящо за бонбони. Тя се озърна. Но не за дълго. Ужилването леко й пареше на пръста и тя го пъхна в устата си, за да успокои болката. “Временно, временно, време… минава, идва едно усещане, отива си, детето лапва бонбон, бонбона се изгубва, глада се засища за малко време, после идва още, и още, И ОЩЕ”. Думите, неизречените, се блъскаха в тъмнината на ума й. Тя подръпна леко ухото си и тогава вътре просветна, думите се наредиха в редичка и образуваха един строй, готов да бъде изконсумиран и осмислен. Думи, стоящи наредени една до друга, все още немирни. Оглеждаха себе си, оглеждаха и другарите си по съседство, кокореха се, изненадваха се на това как изглеждат, изучаваха се. И тогава… първата дума се обърна право напред, размърда крачетата си, после отново се обърна да погледне единствената си другарка - понеже е първата дума, няма как да има повече. Позагледа я, посмигна два-три пъти, както детето насред площада мигаше, когато непознат чичко му предложи десетина бонбона и ги пусна в шепата му, без да пита, само се усмихваше и се радваше, че вече хората няма да слушат момченцето, а всеки ще продължи скучния си път насред шумотевицата и предметите. Та да се върнем на първата дума, обърнала се към съседката си. След като и двете се огледаха взаимно, наивно първата помаха с краче, размърда го, за да раздвижи събраното в нея количество енергия и го насочи това малко краче към втората дума, която също беше завършила току-що, почти едновременно, раздвижването. Моментът на запознанството усили светлината между стените в ума й. Тя се радваше. Думите, неизречените, в нея, бяха започнали да се разбират помежду си. И както беше настъпила тишина, изведнъждумите се разговориха една друга, опознаха се, раздвижиха се, вече наредени в смислова редица. И тръгнаха напред, в тъмнината. Далеч от лампата. Тъмен, тъмен тунел. И светлина. Но това не беше като при хората, те в този миг не умираха, а едва сега се раждаха, произнесени, поднесени. Писък се разнесе в другия край на площада. Щедрият, раздаващ бонбони мъж, този път нямаше как да помогне. Тя изкрещя. Само веднъж. Но и достатъчно. Думите й ли - Време, колко време е нужно? И отново шумотевизата утихна. Други строеве с думи се нареждаха в десетки умове. И отново настана бърборилня след краткото, осмислящо мълчание. Тя се понесе над тях и си мислеше, този път без напъни, без прекъсвания и пренареждания. Мислеше си - за мен, Истината, никога не е достатъчно времето.