Цитати

Някога, в хаотичното време на пубертета, се плашех от мечтите си - струваше ми се, че съм на път да откача. После взех да гледам на тях с леко презрение, потеже разбрах, че и последният глупак мечтае. Докато накрая съвсем престанаха да ме занимават. Бях спрял да мечтая, дори просто така, за да убивам времето, за да спя с отворени очи. И само понякога, както бившия пушач сънува, че пуши, така и аз се виждам да летя в моя стар, отдавна продаден москвич, да летя по австрийските пътища с една тежка чанта долари и с една облекчителна мисъл - че съм се отървал, че съм се изличил, че вече ме няма.

***

Нямам черни мисли. А още по-малко бели.И понеже съвсем без мисли не може, остават сивите. Без омраза и без обич. Без надежда и без отчаяние. Сиви. Сивички. Като мишленца. И почти толкова привлекателни.

***

Бедата е, че имам твърде много мисли, а само две ръце. Как искаш да записвам толкова мисли. Додето започна да изразявам една, тя вече се е изменила или е преминала в друга, или е избягала толкова напред, че е изключено да я догоня с химикалката. Спохождат ме най-различни идеи, без да съм ги викал, а главната, дето от толкова време я търся, все не идва. Как да обединя всички тези мисли в едно? как да кажа главното и то да проникне като мълния в главите на хората, за да очистят пространството, да очистят себе си да се изтръгнат от тая ужасна мигрена, дето им притиска главите… Ако ми дойде такава идея, може и да пропиша.

***

Хората са измислили бога поради неспособност да определят по друг начин неопределеното. И с цялата си простотия са го сътворили по свой образ и подобие. Един старец с бяла брада, понеже как няма да е старец, щом вселената му е стара, и който обитава рая, понеже ако не обитава рая ще остане без местожителство.

Съчувствието е онова съвсем дребно и евтино подаяние, с което си измиваме ръцете от грижите на околните.Умиляваме се до сълзи и отминаваме доволни от добротата си, без да помисляме дали на другия му е станало по-леко от нашето съчувствие. Нека сам се оправя в батака си - това си е негова работа. Важното е, че ние му съчувстваме, без да сме задължени да го правим.

***

Тя е изложена на витрината на някаква книжарница - една от тези големи репродукции, поставени в красиви рамки и купувани без особен ентусиазъм от гражданството, просто защото все нещо трябва да се окачи на стената. Както научавам от етикетчето, прикрепено към рамката, картината се казва “Салът на Медуза” и изобразява група корабокрушенци от потъналия кораб “Медуза”, люшкащи се по каприза на съдбата сред безбрежното море. Но както аз обичам да поставям моите идиотски въпроси, така и художникът е поставил един въпрос, за да придаде по-голямо напрежение на ситуацията. Въпросът е изразен в един кораб, появил се далеч на хоризонта, един бял кораб, символизиращ възможното и невъзможното избавление и към който са устремени погледите и надеждите на корабокрушенците. Впрочем не на всички. Част от нещастниците са се струпали в единия край на сала, като протягат с копнеж ръце или развяват ризите си, за да привлекат вниманието на хората от кораба. Но друга част от пасажерите са значително по-апатични и някои дори са извърнати с гръб към светлото видение на хоризонта, а трета част - проснати върху дъските на сала - вече са напълно вън от играта , мъртви или агонизиращи. Неприветливо място - би казал някой. Аз обаче не мисля така, а боя се - и художникът. Той си е направил една доста жестока шега, тоя художник, и с оптимистите на сала, и с тези - сред публиката. Защото достатъчно е да разгледате по-внимателно картината, за да разберете епилога: този бял кораб на надеждата не е никакво спасение, а само трагичен мираж. Той е толкова неизмеримо далече - една бяла точка върху бурния хоризонт, - че няма никаква надежда нещастниците да бъдат забелязани и спасени. В такъв случай защо трябва да се морим с ръкомахане, вместо да поседнем и да сведем примирено глава.

Предишната ми допирна точка точка с изкуството се нарича “Островът на мъртвите” и представя малък остров, съставен от отвесни скали и тъжни високи кипариси, само че в скалите са пробити прозорци , което ви внушава, че се касае всъщност за жилищни кооперации на мъртъвци. Вероятно художникът е искал да изпълни картината със скръб и затова е акцентирал на глухото оловно небе и на глухите неподвижни води, и на мрачните черноцелени кипариси. Но на мене този остров още от детинство ми се виждаше доста привлекателен - може би поради тоя мой рефлекс да бъда обратен на другите - и аз изпитвах някакво смътно влечение към тия меланхолични дървета, към сънните води и сивите мъгли на хоризонта и изобщо бях на мнение, че мъртвите много добре си живеят.

***

Трябваше да минат години и да стигна до онази гнетяща празнота, която се опитвам да запълням с размисли за щяло и нещяло, и да се огледам назад от нямане какво да правя, и да се озърна наоколо, за да ме осени това просто, ама съвсем просто откритие, че аз, дето във всяко отделно нещо търся смисъла, никога не съм се запитвал за смисъла на цялата тая бохча, дето е натъпкана биографията ми.