August 30th 2008

Най-дългият ден - колко продължава и колко от него остава заличен във времето, каква част от него сме способни да запомним и каква да заровим в себе си и да й дадем живот в някой друг труден момент. Кога сме готови да приемем този ден, да не преглъщаме сълзите и болката, а да ги излеем? Достатъчен ли е един ден, за да си отиде тя? Най-дългият ден, най-голямото очакване, най-искрените думи. Признание и след него очакване. Да се взираш в тъмнината и толкова силно да вярваш в заблудата, че нящой ще се покаже иззад ъгъла и ще почука именно на твоята врата, ще те прегърне и всичко ще бъде наред. Но това е само заблуда, една изстинала вяра, подхранвана от страхове. Гледката от прозореца вече те измъчва, закото нищо не се случва и никой не идва, а ти все така стоиш там и очакваш и накрая се дърпаш, тласкан от разума и лягаш. Сгърчваш се на пода като премазан червей и никой и нищо в този момент не може да прекъсне болката, никой не може да те утеши, защото толкова силно гори и се пръсва и отново се ражда и се увеличава и това прераждане на болката, породено то изникващие в главата ти спомени като че ли няма край. И тъкмо си мислиш главата ти ще се пръсне от всичките тези сълзи и тази болка, която свива сърцето ти и тогава идва нов удар. Осъзнаването. Че вече си сам. Отново. Че вече няма да чакаш. Няма да прегърнеш същия човек, няма да го целунеш, няма да изпиташ същата тръпка. И ставаш все по-безчувствен с всяка раздяла и ето го пак страхът, че скоро няма да имаш нищо за даване, а само ще грабиш от хората това, което не успя да получиш. И никога няма да се почувстваш удвовлетворен. Колко е твърд пода и колко е силна болката…