Началото… всичко си има своето начало. Винаги нещо започва от някъде, тръгва на някъде и свършва някъде.
Или не е така - можем ли да започнем със свършването… ама все пак ще трябва да започнем… и пак тръгваме от някъде… неможем просто да свършим (колкото и перверзно да звучи). Ако нещо не започне от това “някъде” то не е съществувало, няма го, никога не го е имало и няма да го има, ако не се появи и не се “започне”.
Тогава от къде да започнем тази история?!
Смятам да я оформим около един “ЪГЪЛ”. Един напълно обикновен (необикновен) Ъгъл.
Не ъгъл, от онези - свряни м/у две стени, не ъгъл стегнат м/у две улици, не ъгъл - на кръстопът - един ъгъл… в пространствто.
Нека бъдем създателите - и изградим този свят като едно петно в мрачното “нищо” - от нищо! Ще е от онези светове, в които всяко напълно нормално нещо е обърнато с главата надоло. Или поне за нормалния ни свят - то е обърнато - там това е нормалното стечение на обстоятелствата.
Та… “ъгъла” защо точно него… събирателно на две посоки. Не, няма да събираме любовни двойки, нито отдавна разделени семеиства.
Ще започнем от една прохладна нощ и ще и придадем дневната красота, като направим ъгъла, център
на тази малка вселена.
От там ще “започва” съществуването си всяка наша история и ще проследява развитието й, докато не се сблъска в обърканото си друго “Аз” посредата!
Ще създадем почвата, по която ще бродят нашите герои,та дори и да се разказва само за едно същество (всички други свързани или попаднали в разказа, са по свой си начин герои).
В нашия свят можем на шега да си кажем , че светът ни се върти около числото 12, времето измерваме в 12, годината се дели на 12 части (знаете или не - от къде е тръгнал часовника и деленето на месеците) но те са свързани с това число. В нашата вселена “Ъгъл” ще си направим така, че да погледнем тези неща с числото 13, за да сме по различни.
(в следващия урок ще разберем повече за 14 и 15 - хах)
Няма да задълбаваме - как по-точно ще разделяме времето и годините - просто си решаваме, че ще е 13 и толкова, светът си е наш - ще си правим каквото си искаме! Вземаме и 666 (за да сме по-зли и сатанистични) ама в нашия свят няма да има религии, нашите същества няма да се обединяват около каузата на всевишния… все пак - ние сме този всевиждащ и справедлив господар на техните пътища (които винаги ще се сблъскват в средата - съответно края на тяхното пътешествие).
Станахме мисля - скучни с прекаленото празни приказки и никакво действие, но поне за малко трябваше да се опитаме да създадм някаква представа за нещата!
Започваме от една нощ - там, нощта е привилегия, деня ще е крушчицата която всеки ще може да си светне, когато има нужда от светлина.
Нашите герои, забравих да спомена, ще са напълно безформени и безтелесни същества, ако можем и да ги наречем същества. Те ще са събитията и приживяванията - на мислите и желанията - като отделни опити за преразказване на реалното.
Като отделно поемащи измерения на вече свършени събития!
От цялата объркана схема ще си избираме по едно и ще го прехвърляме в ситуациите!
Част 2
Във времето - в което времето не съществува, правим стъпките на едно младо съществувание! Mладо - ние знаем че е младо, за него света е започнал някъде преди милиони - милиарди години, но какво са тези години - когато вечността няма представа за времето - тя просто съществува, в своя вселенски простор, от безкрая - до безкрая!
Стъпваме меко по прясно намокрената трева - току-що се е излял един пороен дъжд, от онези - които идват изведнъж и си тръгват, така както са дошли - оставащи след себе си свежест и обновяване, измивайки мръсотията от едни и премахвайки грима на други!
Усещането на допирът ни с тази треава, кара ни да се чувстваме реални - истински. Били ли сме до сега такива! Мокро е, но се нагласяме и сядаме, прокарваме ръка по повърхността - по върховете на тревичките, като всяко движение правим с изключителното ни насочено внимание към допира.
Защото сме реални и можем да го усетим!
И тогава, в един миг - отваряме очи… Той се оглежда. Толкова беше трудно да разбере къде е, какво прави там, до този момент неговото съзнание е било в едно общо, всепоглъщащто и пълно с други като него, подобни, но не и същи. Всеки от тях си е имал своята част - своя смисъл. Сега е сам, никога не е изпитвъл това чувство, но беше чувал за него, общото съзнание беше често самотно - на което той винаги се е чудил, защото всички те бяха там, как може да е самотен! Ето че разбра.
След първия шок на объркване, когато образите започват да се проясняват, оглежда се, присвива очи, опитва се да фокусира… толкова много неща върху които да се вгледа, но не може да избере - по този начин всичко остава така необяснимо, а дори да се вгледаше, дали щеше да разбере накъде гледа! Но знаеше - тъмно е. За щастие няма светлина, или не силна, само колкото да може да вижда образите като сенки. Това беше добре - едва ли очите му щяха да могат да издържат на болката на светлината - те никога не бяха виждали светлина… ето го и любопитството - какво ли е светлината, ако я има и свикне с нея, ще разбере и какви са сенките около него!
Усещането за мократа трева го успокояваше, той знаеше какво е, знаеше какво е тревата, знаеше какво е дъжда, знаеше всички тези неща, но никога не ги бе усещал със собственото си същество! Той никога не е бил същество!
Сега е. Това поне разбра. Бе подготвен за това, което му се случи. Бързото съвземане беше негово предимство - успяваше да прецени достатъчно точно ситуациите, към които попадаше.
Следва лекото и гъделичкащо любопитсво - щом това се е случило с него, дали е сам!? Дали не е сполетяло и другите равни на него - същата съдба!?
Вдиша дълбоко въздух, както никога досега (опитът му се ограничаваше от времето, в което докосна тревата и размишляваше върху казуса си)
Имаше и сърце - да имаше, каква радост - то биеше толкова ускорено, че за миг си помисли, че може да се пръсне!
И все пак - ако е сам… и другите ги няма, но щом съществува тук, щом може да съществува, то и други биха могли да съществуват…
Усети докосване по горната част на тялото си, което искаше да го обърне към нещо, към някого… и той се обърна… и видя…
Няма коментари:
Публикуване на коментар