October, 4th, 2008

За къде тичаме? Къде сме се разбързали? Защо да спираме? Имаме ли нужда от почивка? А имаме ли нужда да пътуваме? Единаци, непобиращи се в собствената си кожа - нещо отвътре ги разкъсва, дере и дращи, болката е ужасна. Реже те, кръвта ти бушува, сърцето ти тупти все по-бързо, а краката ти са като заковани на това място. Умът ти не премахва оковите, които въображението просто пречупва като изсъхнала клонка. Къде ти се иска да си в този момент - ще избягаш ли? Бягал ли си някога от място, където никога след това не си се върнал? Представял ли си си как изглежда сега и как се е развивало? За къде си се разбързал така? Има ли смисъл да оставаш? Умът, умът ти не го побира. “А то прескача граници - милото въображение, моята сладка утеха, в моментите, когато светът ми умира вътре в мен, неспособен да поеме глътка въздух. Опетнения, мръсен, подъл и жалък въздух, незаслужаващ да се слее с дъха ми. С това, което извира (уж му се иска да извира, но така и си умира, още в зародиш). Ударите, които тялото ми понася за сметка на ударите отвътре, за равносметка на болката и подемът, фалшивият подем, така останал си недорасъл, само възникнал, като стръкче трева през пролетта, потъпкано от нечии крака по моята горска пътека. Моят неопетнен уж път, който някой открива по случайност в тази красива гора, която после ще стане грозна, защото след ървите стъпки идват втори и трети и девствеността ми завършва, но не по начина, по който исках. Сякаш всичко е насила, за да съм в крак с времето”. Така си говореше ти в този момент, толкова беше объркан и така се бунтуваше отвътре. И толкова, толкова смел.