огледало

Кошмарите, кошмарите идват, докато лежа на леглото и се завивам през глава от страх да не умра от скука или заради скуката на страха. Болестното състояние на плач под звуците на познатата песен - за него няма терапия и в учебниците не пише как да се успокоя. Страх ме е да гледам вече в тавана, доскучава ми от бялото в очите ти. Напред-назад, тук и в другата стая, навън по задачи сама или сама тук, разликата е само в гледките, но усещането си остава напечатано и не подлежи на промени, докато не разбуля тайната на реката, която извира от мен. Върхът никога не съм го виждала и си го представям ясно пред мен, когато стана на трийсет и пет. Това ми изникна в главата каго възраст, може би ще уча децата си как се пишат ченгелчета или ще се взирам в белия лист и ще създавам изкуство. Кой знае? Ако усещането е същото, какъв е смисълът на годините, освен да го деформират и да не могат да го унищожят, като герой от компютърна игра, който си тренирал с всички умения и той все така продължава да не ти изневерява, понеже сам си си го създал и ще вървите редом със съвестта ти и с него - тримата заедно ще крачит, заедно във битката или в търсенето на такава, заради нестихващия порив на душата да се издигне, извършвайко подвиг. Да помаха с ръка на света и да каже "Хей, тук съм, тук съм бил винаги и тук ще си остана" - посърнала глава заради безразличието. Или може би спокойствието ще затваря всяка вечер безразличните вече клепачи, невидели нищо ново и неочакващи нещо ново на следния ден. Разнообразие му е майката - се плеснах по челото аз. Та къде да го търся? и ти ли ще ми кажеш, така сляп си за бурята, заставена да си стои в перестия облак, който никога няма да посивее. Ти ли ще изтъргенш скуката и страховете и ще направиш живота ми рекламен билборд. Ти ли ще ме гледаш всяка сутрин, докато съм сънена и на обяд когато съм пълна с живец и готова да изтичам до хълма отсреща, без да спирам и да се препъвам в камъчета. Или всяка вечер, когато се прибирам с камъни в джобовете и пълна кофите с пробити дъна, за да те целя, да те улучвам право в сърцевината на стъклените ти атоми. Ти ли, огледало?