Черниците

Разходката в парка - провикнах се аз на самия център на града, пред лятното кафе. Думите ми паднаха на улицата и бяха премазани от шума на минаващите автомобили. Едно черно пежо премаза всичко, докато бръмчеше на път към пазара може би, или към София, или в която и да е затънтена уличка. Никак не ме интересува къде е гаражът, където си почива тази противна кола - ТЯ ПРЕМАЗА ДУМИТЕ МИ и жлъчно преглътнах обидата. Пешеходната пътека беше неизползваема с няколкото чакащи в края й. Какво чакат - да ги побутна ли? И аз ги бутам с цялото нахалство на краката ми върху белите линии. На отстрещния тротоар отново се обърнах към кафето и пак извиках, докато нахален мъж на около 40 с зацапан гащеризон едва не ме блъсна в слаба наконтена жена, която се опитваше да намери малки островчета сред това море от тротоарни пропасти, за да забие именно там токчето си. Токчето й премаза отново думите ми. Когато ме задмина, аз тръгнах след нея, хванах я за косата и я блъснах два пъти в стъклото на един бутик. Настъпилата паника ми позволи да изтичам надалеч от тълпата. В парка се провикнах за трети път и погледът ми търсеше отговора на въпроса ми. Оглеждах се стеснително, след като осмислих, че целия пейзаж се състои само от пенсионери на раздумка и майки, залисани в това да бърникат с ръце в детската количка на бебетата си, аз се отпуснах и раменете ми си слязоха на мястото. Нямаше и следа от дърветата. Сянка хвърляха единствено платовете, поставени на пластмасови колчета. Платове, които вятърът всеки миг беше готов да отнесе на бунището, когато бъдат раздрапани и извъргаляни в прахоляка. Проснах се на земята по гръб и вдигнах крака във въздуха, като отчаяно ги мятах, а ръцете ми инстинктивно се опитваха да спрат тези ми движиния. После се намеси и разума и почнах с едната ръка да опитвам да спра краката си, а с другата да спра първата ръка. Дърветата ме виждаха през очите на птиците, които прелитаха над мен. Малките крилати създания имаха спомени за любимите ми растения и за разлистилите се клони. Стана тъмно над мен. Едно ято врабчета, заедно с три гълъба, кръжаха на сантиметри от главата ми, а крилата им имитираха движинята на краката ми или по-скоро пресъздаха усещането за напрежение, ярост и отчаяние, вкопчено в юмрук, който така и не удря обекта противник.
Зелената поляна на моето село, леко мръсна от всички животни вървяли по нея и някак пълна с лилави петна от мащерката, която растеше на купчинки. Да, там съм и една мравка ме полазва и ми шепне за лудостта на следващите дни. Стадо неидентифицирани обекти летят над мен и странни създания се разхождат пред изтощения ми от четене поглед. Аз пак гоня патици по асфалта и все пак ги пазя от преминаващи автомобили - което значи, че не ги пазя, защото автомобили не преминават. Има сама пасажиращи облачета, които с неподправена наивност развиват въображението ми, но във всеки един от тях виждам лицето на белобрад мъж, който гледа ядосано. И се крия, когато той се навъси прекалено, защото изстрелва искрите си върху посевите в ума ми, а те поемат удара и се наелектризират, от което и протича мозъчна реакция, но не бих я нарекла мисъл. Това от своя страна ме кара да хвана с ръце оградата и да я използвам за опора, за да се изкача нагоре по нея и да протегна ръце към черницата, която оставя тъмнолилави следи по плисираната ми пола. Просягам се, още малко, още съвсем малко - мисля, че ударих едно от врабчетата, които кръжат над мен и всички май са от един отбор, заедно с трите гълъба и ме нападат ожесточено, за да избодат очите ми. Но и без това няма вече дървета и няма какво да видя.