И все по-често нощем започва да ме застига самотата, това най-чуждо и най-непонятно за мен чувство в досегашния ми живот. Появява се обикновено около полунощ, когато застиват всички живи и мъртви шумове освен постоянното пукане на панелите като кости на изстиващ мъртвец. Винаги в такива мигове ме обхваща нелепото чувство за някакво едва доловимо дихание на хищно животно, но толкова близко и плътно, сякаш съм в огромната му уста. Ставам и започвам да се разхождам нервно из грамадния хол, който всъщност е моето работно помещение. Няма спасение. Усещането за самотата не е гъсто и лепкаво, то е остро и бляскаво като връх на кама. Застига ме съвсем ненадейно, мъчи се да ме притисне в ъгъла, край глупавата зеленясала амфора или край фикуса, натикан там от моята чистачка. Едва намирам сили да се изплъзна и да изскоча през вратата, без да изгася зад себе си нито една светлина.
Животът ми е пълен с такива празни вечери и ненужни познанства, които понякога ми тежат с години. Стараех се да гледам само в чашата си, да не поемам реплики, да не се усмихвам, да не проявявам излишен интерес към нищо и никого. Изобщо хубавичко се наскучах. И тая вечер навярно щеше да изчезне докрай от паметта ми, ако все пак не се беше случило нещо особено.
Не беше от хората, които се връщат назад посредата на пътя.
Разчитах на културата си повече, отколкото на някакво вдъхновение. Според мен човек да разчита само на таланта си е все едно да разчита на вятъра да подкара колата му.
Ето защо не обичам да се държа човешки с хората - за да не изглеждам наивен след това. Тая страна на човешкия характер, колкото и да е привлекателна, винаги ми е била обидна.
- По същество тя има много ведра душа. А това е истинско щастие. Човешката душа е нещо много по-странно и невъобразимо, отколкото е могъл да си я представи дори писател като Достоевски.Засега никой не познава нейната истинска сила, ни ужасяващата й слабост. Може би писателите донякъде. И психиатрите. Те поне от време на време имат възможност да погледнат през дупките на стобора.
Това е човекът. Човекът, омесен от кал, езерна вода и облаци. Каквито и да са пропорциите навярно тази смес ще си остане вечна.
Докато има пари на тоя свят хората все ще си остават нищожни и дребни като тях, както и да се пребоядисват. Парите нямат свое лице и свой образ, стават като човека, който ги носи. Има мръсни пари, има нищожни пари, има жалки пари. А има и пари, които не струват нищо и с тях нищо не може да купиш. Това са стиснатите пари.
Но бюфетът, разбира се, не можа да влезе в къщата. Оставиха го под покрива и досега си е там. Седем години го валяха какви ли не дъждове, сняг го затрупваше през зимата, лете по цял ден го печеше слънце, все едно че нищо. Само дето малко се е изкривил, иначе си е същия бюфет. Вече не смея да погледна към него, но и той не поглежда към нас, толкова е отвратен от нашата простотия и неблагодарност.
Какво друго можех да направя, освен да търпя, да търпя. Нямаше друго спасение за човек като мен. Всъщност имаше. Точно тогава се научих да летя, пак от мъка и притеснение, от какво друго. Но човек може да лети само нощем, и то рядко. Какво ще кажат хората, ако видят да подхвърча денем над покривите някакво лудо момиче.
Ето това не разбирам, как може да има нищожно щастие. Или даже противно щастие. Но изглежда, че има. А аз си мислех, че единственото човешко щастие е да летиш.
Небето беше много тъмно, тишината просто неописуема. Сега разбирам, че това не е било тишина, а някаква непонятна глухота, която ме е погълнала като яма.Мислех трескаво, зашеметен и блъскан от думи, на които бях изгубил истинското значение. Досега си мислех, че знам за хората всичко или почти всичко, все едно откъде - от книгите или от себе си. И едва сега съзнах, че и думите, и книгите, се страхуват от пълната истина. Или просто се стъписват пред нея.
Усещах, че се зашеметявам все повече и повече, сякаш падах с буземна скорост от висините. Сега ми беше все едно, там долу ме чакаше земята, с която бях свикнал. Да, все едно дали ще ми донесе живот, или смърт, все едно.В тоя миг като зверовете и като дърветата, носех в себе си простата истина, че това са само двете илюзорни, сменящи се лица на вечното съществуване.
В края на краищата нима е толкова важно дали човек е луд или нормален? Важното е да се усеща добре. А аз бях щастлив в съня си, какво повече?
Дори мъката и страданието сякаш моментно се изпаряваха в нагоещения въздух. И това бе най-страшното. Чувствах се не толкова нещастен, колкото неизмеримо празен. Сега най-много ме подтискаше моята жалка лъжа пред генерала. Защо не му казах истината? Нямаше да повярва, разбира се.Щеше да ме помисли за луд. И какво от това? Истината стоеше ли над всимко друго? Да, но коя истина - луташе се душата ми. Все едно коя! Ако я бях погубил със своето нищожество или слабост, какво изкупление би могъл да измисли моят злощастен ум? И защо трябваше да измисли?
: )
ОтговорИзтриване