Понякога се чудя защо хората постоянно натякват на някой, че трябва да се чувства ок и да е усмихнат като това е просто едната крайност на емоциите. Това, че се усеща като положителна, не значи, че нямаме нужда и от отрицателната. Дори понякога последната е полезна, за да ти олекне. Но малко хора осъзнават, че дори и да тръгнат да се обиждат един друг, понякога не го правят от лошо сърце, а заради натрупани неприятни впечатления.
В статията, която четох, пишеше, че когато мъжете имат нужда от уединение и искат да останат насаме със себе си дори и за малко по-продължителен период от време - седмица-две примерно, и жената трябва да се научи да не му се меси и да го врънка и да се притеснява, че той ще си иде, а да го приеме като неговия начин на осмисляне на нещата. А когато мъжът реши да се връща, да напише писмо (или съответно жената да напише такова на мъжа). В това писмо да излее чувствата си. Четох, че в прозеса на писането написваш неща, които може да са свързани с най-дълбоките ти страхове, породени още в детството. Проблемите с мъжете са свързани с отношенията, които момичето е имало с баща си и с отношението, което е имало с първия си приятел.
Мисълта ми е, че думите трябва да се използват в най-добрия им завършек след като са били осмислени и следователно не виждам нищо лошо в мълчаливите хора. Дори и да ги набеждават, че го правят от притеснение. А когато останеш насаме с мислите си и ги омастилиш на хартия, има неща, които може да си си мислил, но никога не си посмял да кажеш. Когато ги напишеш, някак си ти олеква. Затова и се изисква малко смелост, за да си признаеш всичко на белия лист. А съответното писмо, което уж в началото е било замислено да го дадеш на половинката си всъщност го оставяш в някоя папка като архив, за да можеш да изследваш по-нататък характера си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар