Пътувах с буса от работа към вкъщи… четях си поредната книга на Тери Пратчет (Музика на душата), когато се съвзех от потайните си мисли в книгата - усетих, че слушам Ривърсайд. Всъщност още като се качих на буса си ги пуснах. Погледнах навън - мрачно, зимно време. Хората се бяха облекли с по-топли дрехи - въпреки, че времето си беше топло, като е по-мрачно времето си мислят, че явно е и студено. В мен изплува неутолимото желание да се разходя, но да се разходя сам - и да слушат тази музика - дам, Ривърсайд доста добре ми подействаха днес… върнаха малко чувство в мен - май не съм безнадеждно прогнил! Прибрах се веднага след като слязох от буса, който ме остави близо до нас. Хапнах и с Камен (който отиваше на гости, при Незито де) слязох до морската градина и оттам го оставих по неговия маршрут - а аз започнах своята разходка.Включих мп3-то - в ушите ми започнаха нежните звуци на излятите китари, а аз тръгнах към дълбините на морската градина. Хм… нямаше много хора, обичайните заподозрени - метъли и скейтъри - по групички на няколко пейки, и да, разбира се, неудържимо романтичните двойки, които явно са забелязали красотата на днешния ден.За мен това беше първият истински есенен ден - достатъчно мрачен, за да ми покаже, че лятото свърши, а есента си показа зъбките.
Цяло лято тая морска бъкаше от народ - сега беше мижаво подобие на народ… и все пак не ми бяха достатъчно малко хората - имаше прекалено много хора, за да се отпусна.
Ама не - изтървах деня, исках през деня да се разходя - деня беше мрачен. Нощта винаги е мрачна - и зиме, и лете - тя е все мрачна, но през деня… исках през деня да се разходя.
Реших, че няма да ми се изпълни желанието да се изпълня със самота и приятното чувство на отнесеност, но погледнах надолу към морето! … Ами ако сляза по плажа и погледам вълните!? Насочих се с лека, даже леко налудничева усмивка (не че съм се гледал, така се чувствах) надолу по някакви мрачни, по.забутани пътеки към плажа и първа буна. Хм… беше си преживяване да вървя в тея тъмни пътеки и да не чувам околната среда, а само музиката в ушите си. Стигнах жив и здрав до плажа (изненада).
Тръгнах по морската ивица и наистина за миг пак усетих леко гъделичкане на някакво чувство в себе си… ама нее - пак беше съвсем леко - сякаш при всеки опит за такова - нещо се хлопва и подтиска. И все пак морето и вълните, които се разбиваха мощно в прибоя наистина ме накараха да се усмихна пак така приятно, та било то за секунди. След това се насочих пак към морската градина.
Хм… продължава да има влюбени - усмихнати до уши… гледащи се, без да могат да свалят поглед един от друг. Това по някакъв начин ми е чуждо - може би някога не ми е било - но кога ли?!
Помня ли - или не помня - може би няма какво да помня - защото никога не съм го изпитвал или не съм искал. Че кой съм бил аз - бил ли съм аз - въобще бил ли съм?!
Какво ли е да опишеш самият акт на подтискане на чувствата. Има песни написани след като човек е подтиснал чувствата, има всякакви неща, описани и написани със чувства - как ли се описва самият акт на подтискане на чувството им.
Всичко е някакъв невероятен кръговрат и всичко се върти около желанията на момчетата да са с момичета или на момичетата с момчета (за онея обратните същото се отнася - говоря за желанието, не за гледните точки).
Ами трябва да тръгвам, че ще затварят залата … хм… исках да напиша още нещо, ама сега не помня какво.
Няма коментари:
Публикуване на коментар