Обичам зимата с натежели от сняг клони. те се пречупват и падат със снега и се разтапят между буците на втвърдената земя, неусетили досега връзката си със земята. Харесва ми да вървя по тесните пътечки и взаимно да се отдалечаваме двама по двама - аз и човека, който иде срещу ми. интересно как за да продължиш непознат трябва да спре, да те загледа и да те подтикне с поглед да побързаш, защото зимата не чака, зимата е готова да хвърля едрите си снежни парцали и да ги шиба в лицето ти. Тя е способна и да капе от капчуците, когато идващият ден я поглъща със зиналата си слънчева паст.
Усмихвам се на зимата с малките деца, зачервени от бягане по плитчините на разтопените наполовина преспи. зимата ми отвръща със сивите си облаци, със снежните топки, прелитащи покрай мен в някой парк, снежните човеци все така стърчат с носовете си от моркови.
Не отнемайте белотата на зимата с отвратителните си снегорини, не захвърляйте снега като боклук в някоя затънтена уличка. Оставете го по тротоарите, по главните пътища и върху покривите на колите си ... и повървете в меките преспи, боричкайте се в тях, усетете мокрите си ръце да докосват затоплените бузи на непознатия, който ви прави път по несъществуващата пътека. Сънувам снега и снежинките, и борбата, липсващите пътища и земята, дишаща под краката ни, облечена с пуловер от детството на всички ви.
Няма коментари:
Публикуване на коментар